На 10 януари 2026 г. от 17:00 ч. на бул. Васил Левски 57, BECA Before Creating Academy ще открие новата година със специално събитие, посветено на развитието на съвременната фотография и визуалния разказ. Поводът е официалното представяне на Българско издание за фотография BLIK, както и стартът на нова дигитална платформа и BECA Podcast. Събитието ще събере студенти от Академията, утвърдени български автори, международни гости, както и широка публика, за да отбележи важен етап от развитието на проекта и да очертае посоките за неговото бъдеще.

Димитри, помниш ли момента, в който за първи път се появи идеята да преподаваш? Какво си представяше тогава и такова ли е каквото в действителност е днес? 

Д: Честно казано, никога не съм планирал да стана преподавател. Всичко започна, когато през 2009 година, малко след като се дипломирах, ме поканиха да изнеса лекция по фотография в Университета по изкуствата в Аранхуес, близо до Мадрид. Бил съм около 20-годишен и честно казано не вярвах, че по-късно преподаването ще се превърне в моя професия. Оттогава нататък, обаче, фотографията започна да ме поглъща все повече, не само като творческа практика, но и като начин на мислене. И просто в един момент имах нужда да споделям това, което съм научил и откривам. Днес, почти 20 години по-късно, продължавам да живея с фотографията, да я изследвам, да се уча от нея и да я предавам нататък. В този смисъл преподаването не дойде като идея, а като необходимост.

Каква е ролята на образованието в промяната на фотографската среда у нас? 

В: За мен качественото образование има ключова роля за развитието на фотографската среда в България, защото то изгражда не само умения, а и начин на мислене. Когато фотографията се разглежда като визуален език, а не просто като изображения, се създава среда, в която авторите имат смелостта да търсят своя собствен глас, да изразяват гледната си точка, но и да поемат отговорност за това, което показват. Така постепенно се формира общност, която мисли критично, работи осъзнато и ще допринася за развитието на визуалната култура на младото поколение и отношението му към добрата фотография в дългосрочен план.

Д: Не съм сигурен дали изобщо трябва да говорим за „промяна“ като самоцел, нито дали тя е задължително необходима. По-скоро вярвам, че образованието е начин да се създаде среда, в която фотографията може да се разбира по-дълбоко и да се практикува по-осъзнато. Ако искам да се науча да стана пианист, не мога да разчитам единствено на пианото у дома. Вероятно бих потърсил уроци, но не просто, за да науча нотите, а за да срещна човек, който разбира същността на мелодията. За мен образованието във фотографията работи по сходен начин. В този смисъл ролята му не е да „поправя“ средата, а да ѝ даде повече дълбочина, контекст и време за развитие.

Кога разбра, че това не е само академия, а цяла екосистема? 

В: Ние работим за това от самото начало, защото вярвам, че само така може да се изгради смислена среда. Академията никога не е била крайна цел, а ядро около което естествено се появиха хора, проекти и нуждата да се развиваме заедно. Оттам нататък екосистемата започна да се случва стъпка по стъпка, като зад това, разбира се, стои дългосрочна стратегия и много целенасочени усилия от наша страна.

Как се роди идеята BECA да създаде собствено печатно фотографско издание?

В: Истината е, че съм завършила Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет и още от студентските си години знаех, че искам да създам свое периодично издание и да застана зад него като главен редактор. Е да, тогава не си го представях толкова амбициозно и тематично, но днес мога да кажа, че преди всичко сбъднах една мечта. Благодаря на всички замесени, че повярваха в мен и ми се довериха. 

В дигитална епоха, защо избрахте именно хартията като носител?

В: Защото на хартия изображенията, както и думите, променят своето въздействие. Всяко решение, което взехме – от внушителния формат до избора на материалите и графичното оформление, беше с намерението да създадено едно необикновено преживяване за нашите читатели, към което да се връщат отново и отново. Вярвам, че само така фотографията може да придобие непреходната културна стойност, от която все повече се нуждае. 

Д: Дигиталното пространство е нещо изключително ценно. Изображенията се движат и достигат до хората светкавично. Аз не го отричам, даже напротив, то е необходима платформа за разпространение на съвременната фотография. Но хартията остава мястото, където се свързваме с образа на друго ниво. Имам нужда да притежавам фотография – не само като файл, а като обект. Да мога да я докосвам, да я усещам във времето. Дори като автор, след създаването на изображенията, за мен е важно да държа истинско фотографско тяло в ръцете си. Текстурата на хартията и миризмата на мастило правят онова иначе дигитално изображение по-живо отвсякога. По този начин фотографията престава да бъде просто визуална информация и се превръща в преживяване.

Имаше ли конфликт между творческото и практичното – и как го решавате?

В: Разбира се, че имаше… Обичам творческите идеи, но още повече обичам да ги реализирам. Неизбежно се сблъскваш с редица избори, съмнения и отговорности. Например всички разкази, които читателите ще имат възможността да прочетат са резултат от дълги разговори, интервюта и редакторска работа, за да създадем усещането за лична среща с авторите. От друга страна са фотографските истории, които се разгръщат в ръцете ни във формат близък до изложба – концепция, която донесе със себе си сериозни производствени предизвикателства, както и внушителния обем на изданието. Над 300 страници думи и образи, които се срещат и олицетворяват идеята зад BLIK и темата на първия брой “Началото”. Но тематично или не, всяко начало е несигурно и това не трябва да бъде пречка, а по-скоро знак, че всичко ще се нареди, ако се осмелиш да започнеш.

Как се учи чувствителност, етика и отговорност към образа?

Д: Мисля, че тези неща не се „учат“, а се разпознават. Има изображения, на които от километри им личи, че носят вътрешна мярка, внимание и уважение към това, което показват. Често това са фотографии, които на пръв поглед изглеждат прекалено семпли, неефектни или дори „неправилни“. Именно в тази привидна простота обсче се крие отговорността към образа. Фотографи като Лари Султан, Робърт Адамс, Раймънд Миикс, а и начинът, по който Джон Сърковски, например, говори за фотографията, много ясно показва това, че етиката и чувствителността не се декларират, а се проявяват в творческите решения, в избора на дистанцията и в това, което остава извън кадъра. Тук образованието може едомсъвемо да създаде условия за наблюдение, анализ и осъзнато разбиране за отговорността, която всеки автор носи.

Изданието събира интервюта с български и международни фотографи. Какво обединява тези различни гласове?

В: Мисля, че най-основно ги обединява вярата им във фотографията, защото не е ли истина, че всички ние, които споделяме усещането за силата на изкуството, живеем в една и съща неизбежна утопия, че можем да се докоснем до истината, справедливостта и красотата, дори когато знаем, че те са недостижими?

Д: За нас е важно BLIK да бъде платформа, която едновременно подкрепя българската фотография и я поставя в международен контекст, където вярваме, че тя естествено принадлежи. Имаме силни автори и смислени проекти, които заслужават да бъдат видени отвъд локалната сцена, а срещата им с международни имена не е самоцел, а начин за диалог и развитие, както за авторите, така и за фотографията като цяло.

Търсите ли диалог или контраст между поколения, култури и подходи?

В: По-скоро търсим диалог, но не на принципа на противопоставяне. Фокусът на BLIK e върху уникалния начин, по който всеки от нас вижда света и го превежда на езика на фотографията. Именно тази  перспектива нарекохме blik u вярваме, че чрез нея различните поколения и култури се срещат естествено и отварят нови хоризонти пред развитието на съвременната фотография. 

Какво прави едно интервю стойностно – откровението, позицията или съмнението?

В: Може би това, което прави BLIK ценно издание, е щедростта на авторите да ни допуснат в своя личен свят, за да разберем какво всъщност ги движи. Това беше възможно благодарение на приятелството, доверието и подкрепата, които ни свързват с тези вдъхновяващи личности. Именно това стои и в основата на мисията зад общността на BECA, защото, както казва Giulietta Palumbo, главен редактор на Magnum Photos, нито една въздействаща история не се ражда в изолация, екипът зад историите е също толкова важен, колкото и самият фотограф.

Ако BECA беше фотография, каква щеше да бъде тя?

Д: Може би щеше да бъде кадър на Джон Госидж. Фотография, която не обяснява, а заявява. Фотография, която не търси одобрение, за да съществува!

Източник: InGlobo