Никой не си отива завинаги

Здрасти, тати,
Не знам откъде да започна това писмо.
Нищо, което ти казвам и пиша, няма начало и край. Всичко е изпаднало в безвремие.
Все едно имам облак в главата си, който е заседнал и не мърда. И всичко е мъгливо. И умът ми е някъде, броди си. А аз съм тук и сега. Но теб те няма. И аз още не мога да го осъзная…

Никой не си отива завинаги е визуална изповед за болката и разтърсващото усещане за празнота, но и за тихото смирение, любовта и начините, по които паметта съхранява онези, които сме обичали.

Чрез фотографията авторката тръгва на пътуване към едно невъзможно сбогом със своя баща, който „беше най-силният и най-смелият човек“, за да намери изцеление и да го срещне отново по различен начин. Подхожда към темата интуитивно и дълбоко от сърцето, където се раждат най-честните истории. Първоначалното ѝ желание да крещи с образи постепенно се трансформира в осъзнаване, че загубата е не само край, но и ново осмисляне на живота.

Проектът е дълбоко послание, че да си слаб и тъжен не е неудобно, нередно или неприемливо. Болката е универсална, всеки я познава. И всички знаем, че всъщност никой не си отива завинаги.